Аполо 13 "Хюстън, имахме проблем тук", 46 години по-късно

На 13 април 1970 г. кислороден резервоар на космическия кораб „Аполо 13“ експлодира. Тримата астронавти на борда бяха заседнали без електричество или вода, плаващи на повече от 200 000 мили от повърхността на Земята. Това, което бе предназначено да бъде третата мисия за приземяване на Луната, бързо стана мисия да остане жива. Четиридесет и шест години по-късно историята им се превърна в един от най-вдъхновяващите истории на НАСА.

Аполо 13 е известен като най-успешния провал на НАСА. Корабът никога не е стигнал до Луната, но и тримата астронавти - командирът Джеймс Ловел, пилотът на лунния модул Фред Хайз и пилотът на командния модул Джон Суигърт - се завърнаха у дома. От деня, в който цистерната с кислорода избухна до безопасното кацане на Земята четири дни по-късно, астронавтите и инженерите на НАСА в Хюстън направиха всичко по силите си, за да победят шансовете и да доведат всички живи.

Докато 12 април (Международен ден на космическия полет) е оптимистичната годишнина на първия човек в космоса, 13 април е напомняне колко много неща могат да се объркат.

Apollo 13 стартира от космическия център Кенеди в Кейп Канаверал, Флорида на 11 април. Стартирането беше успешно и астронавтите изстреляха атмосферата в космоса. Петдесет и шест часа и 205 000 мили по-късно, неприятностите започнаха.

Астронавтите обърнаха феновете да разбъркват водорода и кислорода на космическия кораб. Чуха силен трясък, космическият кораб вибрираше и електрическата енергия трептеше. Малко след това двигателите започнаха да стрелят сами. Суигърт се върна обратно на Земята: - Хюстън, имахме проблем тук.

Проблемът на Аполо 13 беше този, който НАСА можеше да предвиди седмици преди старта.

На 24 март инженерите в Космическия център на Кенеди откриха проблем с един от двата резервоара, всеки с 320 килограма кислород. Резервоарът не успя да извърши тест за пълнене и изпразване поради разхлабена тръба за пълнене, която позволява налягането да напусне резервоара, без да го изпразни. Тестовите инженери проведоха три опита, за да решат проблема, но без резултат.

Длъжностни лица на НАСА бяха изправени пред решение: Сменете резервоара в 45-часов режим, който може да забави старта за още един месец или да напусне резервоара така, както е. Те решиха да не подменят резервоара.

Скоро след като екипажът на Аполо 13 започна да изпитва проблеми, системата за предупреждение ги предупреди за ниско напрежение в една от горивните клетки. Центърът за контрол на мисиите (МКЦ) в Хюстън се опита да проследи, но не можеше да разчита на данните, които получаваше, заради 1.8-секундна пауза в връзката между МКЦ и космическия кораб.

Както екипажът, така и МКЦ осъзнаха в рамките на минути каква е ситуацията: кислородният резервоар, който преди това е причинявал проблеми по време на тестването, е празен, а вторият резервоар за кислород се източва. Кислородът в контролния модул скоро ще изчезне, както и електричеството.

Опциите бяха ограничени. Час и половина след като екипажът започна да изпитва проблеми, MCC каза на Lovell, Haise и Swigert „започваме да мислим за спасителната лодка“.

Чрез спасителна лодка, контролът на мисията се отнасяше до лунния модул, който имаше ден и половина от стойността на доставките на борда на двама астронавти. Екипажът се нуждаеше от това, за да издържи три астронавта за четири дни.

Всичко на ръцете на земята. Контролерите на полети, експертите от космическите системи и най-висококачествените водачи на НАСА се събраха, за да вземат решения в движение. Инженерите работеха по начин за премахване на токсичния въглероден диоксид от космическия кораб, а контролерите на полети работеха по най-добрия полетен план на Земята. Аполо 13 не може просто да се обърне и да се върне у дома.

След пет и половина часа обмисляне, НАСА реши да пренасочи космическия кораб към средата на Тихия океан. Той щеше да се приземи в 143-ия час от старта, 87 часа след като проблемите бяха започнали.

Обратно на Аполо 13, астронавтите бяха изправени пред невъобразими условия. Те бяха на строги дажби, за да запазят малкото ресурси, които бяха оставили. Мощността беше намалена колкото е възможно по-ниско и температурата потъна до около 38 градуса по Фаренхайт. Но те все още трябваше да летят с кораба.

Астронавтите се върнаха в командния модул, когато се приближиха до Земята. Подобно на лунния модул, беше студено. Кондензацията се бе вкопчила в стените и тя падна върху Ловел, Хайз и Суигърт, когато влязоха в атмосферата.

Само 15 часа преди планирането на Аполо 13 да влезе отново в атмосферата на Земята, екипажът получи инструкции как да се върне обратно към командния модул от лунния модул, да подреди системата за насочване и да освободи лунния модул преди удара.

На 17 април командният модул "Аполо 13" кацна в Тихия океан близо до остров Самоа. Астронавтите напуснаха студения си контейнер и се качиха на борда U.S.S. Иво Джима и след това отлетяха към Хавай, за да се съберат със семействата си.

В Хюстън празнуваха с пури. На следващия ден президентът Ричард Никсън връчи на екипа Президентския медал за свобода - най-висшата гражданска награда.